И така, видяхме, че според проектозакона на лобирането, лобистът е човек, който "системно контактува" с Народното събрание (т.е. и като депутати, и като канцеларии), с президента, вицепрезидента и техните сътрудници, с всички органи на изпълнителната власт и местно самоуправление. Това лобистът може да прави и "по своя инициатива като използва собствени средства" "поне веднъж годишно" (виж чл. 2 и чл. 3, ал. 1). Лобистът няма да може да контактува с горните инстанции по повод актове по реда на закона за обществените поръчки, предоставяне на концесии, лицензи и разрешителни за радио-телевизионни дейности, "лицензи и разрешителни по други нормативни актове". Писмо до инстанциите, по който и да е от тези поводи, би следвало да се тълкува като лобизъм. Иначе казано, ходатайстването за някой да вземе държавна (общинска) поръчка си остава под масата. Същото важи и за разрешителните за радио и телевизия. Забранени за контакти са и данъчните, финансово-контролните и съдебните власти. Положението фактически не се променя: при тях няма да има лобиране, а просто и пряко плащане. По иначе стои проблемът при концесиите за ползване на ресурси. Ако екологична организация "изконтактува" отдела за концесиите с тревога, че някой кандидат има лош запис при аналогични дейности в миналото или в други страни - това би следвало да се смята за лобиране. И ако организацията не е регистрирана като либистка, може да понесе глоба от 2000 до 20 000 лева. Интересно е, че в списъка за лобиране са и Конституционният съд и Сметната палата, но липсват органите по приватизация. За последните законотворецът не предвижда промяна. Какво се случва обаче със споменатите институции? Ясно е, че гражданин или гражданска организация не могат по свое усмотрения да пишат до съда и е изключено да предизвикат конституционно дело. Този съд се занимава с тълкуване на основния закон. Вероятно вносителят предвижда възможност за тълкуване на конституцията в частна полза, макар законодателството експлицитно да предвижда контакти с Конституционния съд само от страна на публични инстанции, народни представители и техните партии. Какво общо с това предположение има забраната за лобиране - вносителите вероятно не знаят, защото няма как да знаят. Сметната палата по мандат следи за харченето на парите на данъкоплатците. Тя прави това доста дискретно, почти тайно - тези, за чиито пари тя се грижи, в крайна сметка не разбират какво палата вижда или не вижда. Хипотеза, при която частно лице или организация лобира (контактува) палатата от гледището на частен интерес е почти невъзможна, доколкото тя не се занимава с наблюдение на частни финансови потоци и установява само резултата от решения по повод публични такива. Така или иначе, резултатът е винаги след решението, лобирането е винаги преди решението. Забраната за контакти със Сметната палата означава всъщност покриване на дейността по контрол над публичните финанси. Хората, които работят в изброените по-горе институциите (вкл. президента и пр.) и техните роднини до 4-то коляно, не могат да взимат дарове. Но могат да вземат пътни, дневни и квартирни за участие "в семинари и други публични прояви". Лобистите обаче могат да финансират предизборни кампании (между 60-я и 30-я ден преди изборите) и тези дарения са публични (чл. 5). Как всичко това ще се прилага, възможно ли е изобщо да се прилага и каква ще е промяна в действителност - това са само част от въпросите, които показват колко безсмислени са тези разпоредби. Използваният по-горе пример със зелената организация, изказваща мнение по концесии, извежда наяве един друг, засега само бегло споменаван недостатък на проектозакона: разликата между застъпничество и лобиране. Логически тази разлика е лесна за формулиране. Първото обикновено е действие в името (защитата) на т.нар. общо благо, общо добруване, обща полза. Общото благо е стока, която всеки ползва по свое усмотрение, но никой по отделно не плаща. Лобирането е застъпничество на отделния, частния интерес, на интереса, по отношение на който са установими някакви изключителни (частни) права. Доста недалновидно законотворецът е решил, че първото е добро, а второто - лошо. Недалновидността произтича от неразбирането, че твърди разграничителни линии между частно и общо няма. Затова, макар и логически лесно, житейското им отделяне е почти невъзможно. Остава да се приложи подхода, които законопроектът използва: държавата е обществото, нейните представители и онези, които са одобрени от нея (работодателски организации, професионални съюзи и пр. правоимащи да контактуват) са добре дошли, всички останали - трябва да се регистрират и да бъдат надзиравани. Надзорът е в ръцете на регистър на лобистите, държавен орган, вписващ лобистите, комуто всички длъжностни лица са длъжни да докладват, ако са станали "свидетели" на опити за лобистка дейност. Описаните в закона дейности на този регистър позволяват да се пресметне, че годишната му брутна издръжка би била между 450 и 550 хиляди лева (без да се смятат наеми, режийни и привилегии от рода на почивни станции и пр.). Доколкото фактическото лобиране за частни интереси може да се извършва легитимно през синдикати, работодатели, дарения за участие в обществени прояви и избирателни кампании, и доколкото отделните забрани (и пропуски) в закона така или иначе оставят значителна работа "под масата" - особени причини регистърът да заработи няма, съответно законът няма да може да бъде приложен. Дали изобщо е възможен закон за лобирането? Вероятно "да". Но не е лошо да се знае в какви условия това вече се е случило. Очевидно е, че това става досега в условията на действие на т.нар. прецедентно право, чиито хипотези по-директно сочат какво се има предвид. От друга страна, правото на всички граждани (а не само на участниците в "тристранния диалог") на достъп до намеренията правителството, е гарантирано, заедно със задължението да се отговаря на коментари на гражданството. От трета страна, не само намеренията и отговорите са публични, но записите за срещите на официалните лица и протоколите от тези срещи също са публични. Към това следва да се добави и битуващият морал и процедури по финансирането на представителната демокрация. Тъкмо тези условия позволяват да се види кой се застъпва за обща кауза, а кой - за частна и защо. Тези неща не могат просто да се установят, ако всички преследват онези, които имат идея за промяна, което е всъщност и духът на проектозакона. |
