Преди около месец стана ясно, че Министерството на финансите е подготвило доклад за образованието, но по неясни причини той не е свободно достъпен. Това вече се промени, тъй като пълният текст на доклада вече е достъпен на интернет сайта на Института за пазарна икономика и на страницата за антикорупционно образование на Коалиция 2000. Това ни дава възможност да направим по-сериозен анализ на доклада от 130 страници, озаглавен “Преглед на публичните разходи. Образованието – състояние, проблеми и възможности”. Ще разгледаме и връзката му с инициативата на Милен Велчев за надпартийно споразумение за финансиране на образованието, тъй като много наблюдатели решиха, че докладът за образованието е в подкрепа на идеята за надпартийно споразумение, но се оказва, че това не е така. Милен Велчев и надпартийното споразумение Идеята на министър Велчев за фиксиране на процент разходи за образованието беше учудваща, доколкото тя влиза в директен конфликт с нормалната бюджетна процедура и с последователната политика на Министерството на финансите да се противопоставя на исканията на различни министерства за получаване на бюджет, който е фиксиран като дял от БВП или от държавните разходи. Винаги когато се случи определена дейност (култура, земеделие, здравеопазване, хора с увреждания, общини и т.н.) да поиска парите за нея да се фиксират като процент от БВП Милен Велчев и неговите подчинени контрират, че това би намалило ефикасността на изразходване на средствата. Това е така, тъй като на съответните министерства няма да им се налага всяка година да доказват, че имат нужда от съответните средства и че ще ги изразходват в ефективни програми. Тук трябва да се спомене и това, че разходите за образование би трябвало да са свързани с броя на децата, които учат, а фиксирането им като дял от БВП по никакъв начин не осигурява такава връзка. Едно от твърденията на Милен Велчев е, че парите за образование трябва да се фиксират, тъй като партиите имат естествена склонност да намаляват държавните разходи за образование. Това твърдение е безкрайно далеч от реалността. В историята на България и през последните години и в началото на 20-ти век се наблюдава точно обратната тенденция – има склонност държавните разходи за образование да растат постоянно и често безпричинно докато нужните реформи в образованието не се извършват. Последният пример за провал на образователната реформа е точно при настоящото правителство – институционалната съпротива срещу реформата беше толкова силна, че в крайна сметка тя не се случи [2] . През последните години разходите за образование нарастват около 2 пъти по-бързо от общото нарастване на разходите в държавния бюджет (виж таблица 1).
Таблица 1: Разходи за образование
Източник: Министерски съвет, Доклад по закона за държавния бюджет за
2004 година
Докладът за образованието дава няколко аргумента против фиксирането на разходите за образование. За разлика от Милен Велчев, който иска да увеличи разходите за образование с надпартийно споразумение, докладът за образованието на Министерството на финансите твърди, че повече разходи не водят до по-добро образование:
Милен Велчев цитира Ирландия като пример за страна, в която има надпартийно споразумение за фиксиране на разходите за образование. В доклада на Министерството на финансите, обаче, забелязваме, че разходите за образование в България в момента вече са на нивото на разходите в Ирландия. Според таблица 30 от доклада разходите за образование в Ирландия са 4.5% от БВП, докато според таблица 29 същите разходи в България са 4.4% от БВП за 2003 година. Тук трябва да се има предвид и фактът, който посочват авторите на доклада, че броят на децата е намалял значително през последните 20-25 години, а броят на учителите и училищата намалява много по-бавно и съответно в България има много повече учители отколкото са необходими. Следователно голяма част от отпуснатите средства за образование не се използват ефективно. Какви са основните проблемите пред управлението и финансирането на образованието според доклада на МФ? 1. Липса на конкуренция и пазарни практики в системата на образованието. Образованието в сегашния му вид е типичен остатък от социализма – то е отрасъл, подчинен на централно планиране и пълен бюрократичен контрол. Министерството на образованието и науката определя броя и вида на училищата, броя на приеманите ученици, броя на учителите, изучаваните предмети и т.н. без да има механизъм, чрез който да се вземе под внимание търсенето на различните видове образователни услуги. Както посочват експертите от Министерството на финансите “Съгласно теорията на управлението, силната централизация на управленските решения мултиплицира ефекта на управленската некомпетентност и липсата на институционален капацитет и съответно – допълнително влошава резултатите от дейността на системата.” 2. Исторически принцип на финансиране. Средствата би трябвало да се отпускат за постигане на конкретни цели, на основата на които да се създадат конкретни програми със съответни бюджети и които да дават възможност за последващ контрол върху ефективността и ефикасността на изразходваните средства. Реалността, обаче, е друга – средствата в образованието се отпускат на принципа на “историческо бюджетиране”, което означава, че се възприема структурата на разходите от предходен период, която се актуализира според общото състояние на публичните приходи. На практика се получава така, че целта е на всяка цена да се запазят работните места на учителите, вместо целта да бъде учениците да получат определено ниво на образование. 3. Общините и училищните директори нямат сериозни управленски правомощия, техните стимули и правомощия са по-скоро да действат като бюрократи на ниско ниво, отколкото като центрове на управление, генериращи идеи и проявяващи гъвкавост. В резултат училищата са по-скоро бюрократични структури, отколкото конкурентни “производители” на качествена образователна услуга. 4. Налице са няколко посреднически структури, тъй като средствата за училищата първо минават през съответната община или министерство и чак след това отиват в училищата. Размита е отговорността на участниците в образователната система. Няма децентрализация и автономност на училищата, няма и равнопоставеност между държавните и частните училища. 5. Ниска ефективност на вложените в сектора ресурси. Според Министерството на финансите съотношението ученик/учител е с около 20-25% по-високо, отколкото е в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). С други думи, в системата има прекалено много учители, с около една четвърт повече в сравнение със средното ниво на ОИСР. Сравнението с най-ефективните страни от ОИСР води до още по-голяма разлика – в България броят на учителите е с 50% повече. Това означава, че оптимизирането на броя на учителите и би могло да освободи огромни ресурси (между 250 и 500 милиона лева), които да се насочат към подобряване на материалната база и повишаване на заплатите на оставащите учители. 6. Липса на стимули за подобряване на квалификацията на учителите. Различията в заплащането между учителите е минимална и зависи главно от техния стаж, което намалява стимулите и възможностите за инвестиране в подобряване на преподаването. Резултати от настоящата система на образование 1. Ниски и намаляващи резултати при международни сравнения. Според доклада на Министерството на финансите данните от изследвания отчитат ниски нива на представяне, особено на учениците над 4 клас. Това се потвърждава от Третото международно изследване по математика и естествени науки (TIMSS) и програмата на ОИСР PISA. Така например, според теста PISA+ по отношение на четене, математика и естествени науки България е сред най-слабо представящите се страни – от 41 изследвани страни българските ученици имат 33-ти резултат по математика и литература и 30-ти резултат по естествени науки. По-конкретно:
2. Неадекватна професионална квалификация. Има значително разминаване между образователното равнище и квалификация на част от работната сила, и нуждите на икономиката. Това е една от причините за високите нива на безработица или ниски доходи сред някои групи в обществото. Налице е определен недостиг на съвременни базисни умения на работната сила, главно интердисциплинарни и интерпрофесионални умения и ключови квалификации. 3. Проблемите с ниското равнище на образованието и неадекватната квалификация са още по-значими при етническите малцинства. Също така едва 2.7% от турското население и едва 0.3% от ромското население има висше образование, при положение, че почти 24% от представителите на българската етническа група имат висше образование. 4. Слабо участие на населението в незадължителното образование. Едва 70% от населението между 15 и 19 години учи, докато в ЕС този процент е над 80. Освен това едва 15% от населението между 20 и 29 години участва в образователния процес, докато за ЕС средното ниво е 22%. Това показва, че има слаба мотивация за участие в средното и висшето образование, както и висок дял на отпадналите от училище и висок дял на необхванатите от системата. 5. Слабо навлизане на новите технологии в образователния процес – компютри, интерактивни методи на обучение. Без да се спираме подробно, ще посочим, че много сериозни проблеми съществуват и в сферата на висшето образование. Възможности за реформа Като заключение можем да посочим, че Министерството на финансите е подготвило един добър доклад за образованието, който описва подробно незадоволителното състояние на образованието и предлага възможности за промяна, поставяйки добро начало на прегледа на публичните разходи.
--------------------------------------------------------------
[1]
[2]
|
© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право. При използването им е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатват материали от бюлетина (за абонамент: svetlak@ime.bg).
Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!