Възможно ли е едновременно общество, което се грижи за всички да е свободно?

За никого не бяха изненада данните от многоцелевото наблюдение на домакинствата през 2003 г., представени тази седмица. Фокусът на наблюдението е бедността в България. За първи път е дефинирана линия на бедност, която да е отправна точка за правителствената политика в тази област. При избраната от екипа (измежду 45 линии на бедност) линия на бедност от 102 лв. разходи на месец, делът на бедните в страната е 14%. При 102 лв. линия на бедност в България има 409 хиляди бедни домакинства, а в тях живеят 1 113 хиляди бедни лица. Според изследването рисковите групи, които са застрашени от бедност, са многочленните семейства с 3 и повече деца, самотните родители, домакинствата, в които има безработни, самотно живеещи възрастни хора. Като основни фактори, от които зависи рискът за бедност, изследователите определят образованието, икономическия статус и демографската структура на домакинствата. Всеки безработен увеличава риска за бедност на домакинството, в което живее, с 50 процента, а всеки работещ намалява риска за бедност с 33 процента.

Бедността е състояние, което не е избрано доброволно от никого. Но има предпоставки, които увеличават шанса на индивидите да попаднат в тази група. Това е липсата на образование (или ниско такова), ниската квалификация, нежеланието за преквалификация или продължително и упорито търсене на работа (обезкуражени). Това е изборът на хората в трудоспособна възраст. Има и чисто лични решения, като раждането на трето и повече деца без възможности за издръжката им, прахосването на лични средства, участието в престъпления, които после повличат хората надолу в социалната йерархия. Възможността да се получават социални плащания стимулира това поведение. Бедността ще съществува до момента, в който хората продължават да правят грешни лични решения. Публичните програми трябва да бъдат последна възможност за оцеляване (предназначени например за пенсионерите с по-ниска от линията на бедността пенсия, самотните пенсионери, хората с увреждания, които нямат възможност за трудова заетост). Накратко, нуждаещите се не трябва да възприемат държавната помощ като алтернатива на работата или компенсация за грешен личен избор.

Един от начините за подобряване състоянието на бедните е намаляване на държавното регулиране. Това разбира се важи с пълна сила за всички граждани, но опростяването или отпадането на лицензионните, регистрационни и разрешителни режими значително ще увеличи възможностите на всички (включително и на бедните) да се грижат за себе си. Не е логично да са предоставят помощи (социални плащания, стипендии и др.) от една страна, а от другата да се изземва значителна част от доходите под формата на данъци.

Друг важен въпрос е как правителството тълкува незначителната разлика между настоящата минимална работна заплата (120 лв.) и прага на бедност, цитиран в изследването (102 лв.). Държавата разглежда минималната работна заплата като минималния доход, който всеки работник трябва да получава за положен труд. Прагът на бедност от своя страна е този месечен доход, който гарантира физическото оцеляване на индивида (храна, облекло, жилище, ограничен достъп до образование и здравеопазване и др.). По тази логика, разликата от 18 лв. се счита за достатъчна, за да разграничи хората, които полагат труд за да си набавят най-необходимото (т.н работещите бедни) от тези, които разчитат единствено на държавата.

Същинското преодоляване на бедността обаче, трябва да стане не с активни мерки на държавата, а чрез частния сектор. Той е в основата на икономическия растеж, който е единствения разумен и ефективен начин за намаляване на бедността. Колкото е по-голяма степента на икономическа свобода (индивидуалния избор, доброволната размяна, свободната конкуренция и защитата на личността и собствеността [1] ), толкова повече ще намалеят бедните хора.

Както пише Чарлз Мъри [2] “има три основни правила, които възпрепятстват успеха на правителствените програми за подпомагане на бедните:

1. Правилото за несъвършената селекция – всяко конкретно изискване за получаване на плащания по определена държавна програма нерационално ще пропусне определени получатели от нея;
2. Правилото за компенсациите – всеки социален трансфер увеличава общата полза на състоянието, което е причина за трансфера;
3. Правилото за общата вреда – колкото по-вероятно е да се промени доброволно поведението на бенефициентите на държавни помощи, толкова по-вероятно е държавната програма, предизвикваща тази промяна да причини обща вреда”.

Най-изчерпателното подробно проучване на връзката между икономическата политика и просперитета е изготвеният от канадския Фрейзър Институт Индекс на икономическата свобода (информация за България от последния доклад виж тук). Той включва 21 показателя от размер на правителството до регулирането на труда и бизнеса. Индексът показва връзката между намаляването на бедността и високата степен на икономическа свобода. Един от изводите на авторите на доклада е, че страни с първоначално ниски нива на доходите могат сравнително бързо да се превърнат в страни с по-висока степен на икономическа свобода ако политиката на държавата подкрепя увеличаването и.

--------------------------------------

[1] Индекс на икономическата свобода: доклад 2004 (за повече информация виж: www.freetheworld.com)

[2] Професионален анализатор на социални програми със седем годишен опит в амерканската неправителствена организация American Institutes for Research.

© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право. При използването им е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатват материали от бюлетина (за абонамент: svetlak@ime.bg).

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!

<< Назад