“Времето има тенденция да бъде лошо в страни с централно контролирани икономики – в тази подигравка се съдържа съществена истина”. Питър Бауер
Според Питър Бауър основата на бедността не е в липсата на инвестиции и нисък доход на глава от населението. Тя се дължи по-скоро на господството на “икономиката на съществуването” пред “икономиката на размяната”. Икономиката на съществуването предполага, че повечето фирми и стопанства са помощни, те произвеждат не за да предлагат нещо, което другите ценят, а за да поддържат живота на човека или семейството, които произвеждат. В такива икономики събитията, свързани с неподходящо стечение на обстоятелствата
– като лошото време например – се превръщат във фундаментално нещастие и
“стопански” провал. Всъщност причината е в това, че поддържащите стопанства
нямат: Противоположно на илюзиите на съвременните антиглобалисти, Питър Бауър доказва, че търговията и интеграцията с външния свят са условия за преодоляването на бедността. “Напредъкът на икономиката към по-широка размяна – пише той – не предполага по-голяма несигурност като разход на производството, т.е. няма противоречие между напредък и сигурност” Въпросният напредък към икономика на размяната не е плод на така наречените инвестиции, а се корени преди всичко в развитието на търговията и свързаните с нея институции: контакти с други търговци, складове, договори, финансиране и гаранции по изпълнението на договорите [2] . Валидността на казаното за България Безспорно България днес е далеч от контрола върху търговията както по времето на комунизма, така по времето на управлението на БСП през средата на 90-те (когато над 50 на сто от цените бяха контролирани от правителството). В същото време обаче България си остава страна със силен непряк (административен) контрол върху споменатите институции. Още по-важно е, че вижданията за развитието на икономиката на страната се основават на засилването на този контрол и преразпределението, а не на освобождаването на силите на размяната, на намаляването на общото данъчно облагане (върху корпоративния и личния доход и осигуровките) и елиминирането на административния контрол. Контролът е разпръснат и невидим. Разходът на време, което отива за работа с правителството, а не за производство, е два пъти повече от същото време в други изостанали балкански страни. Поведенческите реакции на тази ситуация създават институционална демография на икономиката, която е по-близка до икономиката на съществуването в страните от третия свят. Около две трети от фирмите са по-скоро в помощ на семействата и домакинствата отколкото насочени към размяна, разгръщане на услугите и растеж. Те произвеждат около 1/3 от БВП, но съставляват над ? от официално регистрираните фирми в България. Около двеста хиляди фермери в България произвеждат и разменят колкото да поддържат дохода на семействата. Възгледите за преодоляване на изостаналостта Както вече стана дума, стопанската политика на България – независимо от партиите, които управляват – робува на погрешни допускания, разкрити от Питър Бауер. Една от основните грешки е, че бедността не може да бъде преодоляна, защото равнището на доходите е ниско и не позволява спестявания и инвестициите, необходими за нарастването на доходите. Бауър посочва, че “да имаш пари е резултат от стопанските постижения, а не негова предпоставка..., ако порочният кръг (в схващането на причините на бедността – б.а.) бе валиден, човечеството все още би живяло в каменната епоха” [3] . Този възглед не обръща внимание на реалния процес на формиране на капитала. Той предполага, че със закони (за минимални заплати и осигуровки) може да се увеличава дохода, докато по този начин на практика той намалява. Тези закони в крайна сметка намаляват разгръщането на икономиката на размяната като намаляват доходите и на малоимотните и на хората с високи доходи (ако законите се спазват). Измерването на развитието Част от проблема с правилността на стопанска политика се корени в начина
на измерване и сравнение. Фактически определено равнище на доход или БВП
на глава от населението в една икономика на съществуването е много трудно
сравнима с тези данни в една икономика на размяната. Ако тези разсъждения са верни, налице са два проблема на измерването и
сравнението: Според Питър Бауър основният проблем не е в това, че при прехода към “производство за по-широка размяна неизбежно се правят различни видове”. Въпросът е, че “се правят много малко монетаризируеми разходи”. Преобладаващата част от тези инвестиции са време и умения (труд) на тези, които ги правят, затова и трудно биват отчитани. В неразвитите страни агрегираната сума на тези изпуснати от вниманието инвестиции са значими и в количествен, и в качествен смисъл. “Количествено, защото селското стопанство и свързаните с него дейности заемат голяма част от стопанството. Качествено, защото тези категории инвестиции са от критично значение за напредъка от съществуване към размяна” [4] . Някои изводи Нито статистиката на България, нито статистиката на ЕС отчитат тези категории инвестиции или - в най-добрия случай - правят това в крайно недостатъчна степен. Грижата за “големи” инвестиции, произтичащи от делови, а не помощни фирми може да подпомага тези фирми, но има сравнително малко общо с подкрепата за развитието и преодоляването на бедността. Прехвърлянето на средства от централния – независимо дали софийски или брюкселски - бюджет не решава нито един проблем с извършването на капиталово формиране в прехода от съществуване към размяна. То по-скоро поддържа икономиката на съществуването. Единственият начин нещо да се постигне в тази област е да се освободи облагането
на труда и дохода и да не се пречи на контактите с други търговци, на договорите,
финансирането и гаранциите по изпълнението на договорите. |
© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право. При използването им е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатват материали от бюлетина (за абонамент: svetlak@ime.bg).
Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!