Възстановяването свърши През тази седмица вероятно се е случило нещо, което никой не е забелязал. Това нещо бе предвидено преди двадесетина дена от Георги Ганев, който предположи, че вероятно около 10 юли т.г. България ще възстанови брутния си вътрешен продукт от 1989 г. По друг повод писах, че през 2004-та условно можем да се поздравим с “добре дошли в 1989 г.!” и че “това възстановяване е плод на усилията на фирми и граждани” [2] , а не на правителствата, управлявали страна през този период. Днес може да се каже, че счупеното по пътя е пресъздадено наново и че то изглежда по-добре от онова, което хората имаха през 80-те и първата половина на 90-те години. Възстановяването обикновено е лесно. Проблемът е това развитие да продължи. Появата на първите заявки за предизборни послания показва, че политическите партии, които имат шансове да попаднат в следващия парламент имат няколко фундаментално погрешни идеи за това каква следва да бъде стопанската политика. Тези идеи са следните: · Разбиране на икономическото развитие като растеж на брутния вътрешен
продукт (БВП)
[3]
; Основната илюзия или схващането за “капитал” Програмите за стопанска политика на българските партии и въжделенията на българския се градят върху едно много хлъзгаво предположение, на грешно формулиране на проблема на развитието на страната. И едните и другите очевидно смятат, че този проблем не е как да се произведе капитал, а в това кому да се даде капитал. Затова всъщност политическите партии се съревновават на попрището на изземването на ресурс от някого, за да се преразпредели той другиму. Затова около 4/5 от преговорите и споровете на бизнеса с правителството са за преразпределение, като половина от този разговор е за това “как правителството да вземе и даде” комуто трябва, а другата – за това как да върне онова, което е взело “несправедливо” чрез данъци и административни ограничения. В този процес не се обръща внимание на един елементарен факт и се разбира погрешно едно понятие – понятието “капитал”. Фактът е, че в страната само една трета от гражданите над 15 произвеждат доход и следователно само от тази 1/3 може да се взима. Предполагайки че колкото повече от тези хора се взима, толкова повече те биват принуждавани или да работят по-малко, или да укриват доход, или да гласуват с краката, институтът за пазарна икономика нееднократно е описвал последиците от това състояние на нещата. Дори само отчитането на този факт е достатъчно основание решението на проблемите на развитието на страната да се търси в рязкото намаляване на данъците и свиването на разходите на правителството (които и без друго са едни от най-високите сред присъединяващите се към ЕС страни). Понеже се подразбира, че така дълго не може да продължава, преразпределните усилия се насочват към ресурсите, иззети от гражданите на сегашните страни-членки на ЕС. С понятието “капитал” се обозначават създадени от хората ресурси, които увеличават способностите им да произвеждат в бъдеще [4] . Чрез изземване на ресурс няма как неговото количество да се увеличава. Но точно това представляват на практика обещанията на повечето партии. Разбира се, те не говорят направо за по-високи данъци. Те просто насочват вниманието на публиката към “правителствени” инфраструктурни проекти, към светло бъдеще чрез държавни пенсионни и здравни фондове и отново към изобилието, което ще се осигури от “европейските фондове”. Икономическото развитие Разглеждайки съотношението между капитал и икономическо развитие, Питър Бауър тръгва от очевидното обстоятелство, че количеството капитал на глава от населението в развитите страни е повече от това в неразвитите страни. Това обаче води до изкушението да изведе дедуктивното заключение, че разликата се дължи на изоставането във формирането на капитал, а от тук и да се предположи, че простото предоставяне на капитал (изземването от едни – например данъкоплатците на ЕС и подаряването му на други – например българските граждани) ще премахне разликата в развитието. Много аспекти на икономиката се променят с нейното развитие и “би било объркване – казва Бауър – на причина, следствие и симптоми да се твърди, че икономическото развитие маже да се подкрепи единствено и просто чрез подкрепата на някои от тези промени” [5] . Често се забравя, че повечето страни днес смятани за развити, някога са били неразвити. Например БВП на глава от населението в България през 2002 г. е равен на този в САЩ през 1945 г. и примерно такъв тогава там е делът на селското население, колкото са селяните днес в България. Питър Бауър цитира известната теза на Саймън Кузнец, който още през 1955 г. твърди, че “натрупаният капитал в промишлено развитите страни не се състои във физическото оборудване, а в натрупаното и проверено знание и в способността на населението продуктивно да използва това знание” [6] . За формирането на този капитал се изисква време и не е възможно да се каже какъв период би бил нужен, но е ясно, че никакви схеми за ускорено формиране на капитал, разбран само като парични и технически средства не съкрати този период съществено [7] . Анализът на развитието на която и да е страна показва, че освен равнището на доход, за формирането на капитал също толкова важно е и наличието на обстоятелства, които съдействат на формирането на възможности да се произвежда повече в бъдеще. Още през 1957 г. Питър Бауър изброява следните такива обстоятелства: поддържане на законност и обществен ред, политическа стабилност, сигурност на парите, непрекъснатост на стопанския живот, семейна традиция, която не оскъпява личната инициатива и права на собственост, които противодействат на спестяванията и инвестициите. Целите на развитието и политиката Продължавайки тази линия на разсъждение, може да се каже, че формулирането на цели на развитието като “увеличаване на доходите на глава от населението”, съответно – на БВП на глава от населението, е чиста безсмислица. Това би означавало, че политическите партии (преди изборите) и правителствата (след избори) могат да създават доход вместо населението, гражданите. Според Бауър “разширението на спектъра на ефективния избор, който правят хората, е най-ценната и единствена цел на икономическото развитие и единствен критерий за това дали то е достигнато”. Правителствата могат да си поставят за цел да разширят възможностите и достъпа до алтернативни решения, “но членовете на обществото са онези, които избират между алтернативните възможности и ги развиват с помощта на своите дарби и собственост” [8] .
-------------------------------------------------------------------
[1]
[2]
[3]
[4]
[5]
[6]
[7]
[8]
|
© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право. При използването им е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатват материали от бюлетина (за абонамент: svetlak@ime.bg).
Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!