Във вторник, 7 октомври, в Държавен вестник беше публикуван новият Закон за далекосъобщенията. Той се състои от около 66 страници текст, разделен на 246 члена и 11 параграфа и по този начин се нарежда сред най-обемните закони в страната, което съвсем не гарантира, че е от най-качествените. Законът започва, както се утвърдило като практика в законодателството, с изречението “Този закон урежда обществените отношения, свързани с осъществяване на далекосъобщения.” Това твърдение предполага, че без наличието на отраслов закон за телекомуникациите не би имало уредени обществени отношения, което, естествено, е далеч от реалността. Отношенията между доставчиците и потребителите на комуникационни услуги биха съществували и без закон. С други думи, по-вярно и честно би било в началото на закона да се каже, че той урежда държавния контрол и намеса в сектора на далекосъобщенията. В член трети, алинея пета от закона се казва, че един от принципите закона е “свеждане на регулаторното въздействие до минимално необходимото”. На следващия ред, обаче, в член четвърти, пише “Обществените отношения, свързани с осъществяване на далекосъобщения за граждански нужди, се регулират от държавата чрез независим специализиран държавен орган по реда на този закон.” Според авторите на закона отношенията, свързани с телекомуникациите, възникват заради наличието на закон и те поначало се регулират от държавата (която, ако реши, може да намали степента на регулиране). В едно свободно общество с пазарна икономика, обаче, изходната теза би трябвало да бъде точно обратната, а именно, че отношенията между хората (във всеки отрасъл) са доброволни и свободни. Според член седми държавната политика в далекосъобщенията се определя
от правителството, което приема секторна политика, съдържаща “стратегията,
принципите и етапите на развитие в далекосъобщенията.” Тази формулировка,
колкото и да е облечена със съвременно звучащи изрази, по същество
означава централно планиране и контрол в сектора на комуникациите.
Централното планиране, както всеки разумен човек знае, е нещо, което
противоречи на морала и справедливостта, а и на икономическата логика. В закона има едно положително развитие и то е, че всички проекти за нормативни актове, наредби, политики и т.н. трябва задължително да се публикуват в интернет и да се предвиди срок, в който заинтересованите да могат да изпращат своите коментари и мнения. Това осигурява публичност на намеренията, което създава възможност за контрол върху работата на държавните институции. В закона се предвижда, че операторите трябва да получат лиценз, за да извършват дейност (само в няколко случая може да се извършва свободно дейност без лиценз, един от които е предоставяне на достъп до интернет). Това е оправдано само в случаите, когато чрез лиценза се предоставя ползване на честотен ресурс, който е ограничен. Във всички останали случаи изискването за получаване на лиценз не може да се защити по никакъв начин, освен с желанието на чиновниците от регулативните органи да си осигурят работа (за да не бъдат уволнени поради липса на дейност). Според закона комисията за регулиране на съобщенията регулира цените на “операторите със значително въздействие върху пазара”. Има няколко проблема в случая. Първо, “комисията ... определя, че обществен оператор има значително въздействие върху пазара, когато операторът притежава дял, равен или по-голям от 25 на сто от съответния далекосъобщителен пазар с териториален обхват, определен в лицензията му.” Но, също така “Комисията може да определи, че оператор има значително въздействие върху пазара при дял, по-малък от 25 на сто от съответния пазар. Комисията може да определи, че оператор няма значително въздействие върху съответния пазар при дял, равен или по-голям от 25 на сто от съответния пазар.” С други думи, комисията има пълна дискреция да решава какво да прави. Вторият проблем е по-общ и е свързан с това, че не би трябвало държавата да регулира цените на компаниите – цените се договарят доброволно между клиента и доставчика. Изводът, който може да се направи от закона за далекосъобщенията е, че без този закон телекомуникациите биха могли да се развиват по-добре (което означава повече конкуренция, по-качествени услуги и по-ниски цени). За да не звучи голословно това твърдение, само ще напомним, че в продължение на 15 години в Нова Зеландия няма специфичен закон и регулатор на телекомуникациите и секторът се е развил много бързо (за повече – виж тук).
© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право. При използването им е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатват материали от бюлетина (за абонамент: svetlak@ime.bg). |